Едгар Алън По
Анабел Ли

Отдавна, преди много, тъй много лета,

в едно царство в приморски земи,

девойка живя, нека знаете това,

тя казваше се Анабел Ли.

Живя там тази девойка с мисъл една —

с любов вечна мене да дари.

 

Дете бе още тя, дете също бях аз

в това царство в приморски земи,

но обичахме се с обич дивна тогаз —

аз и моята Анабел Ли.

Заради таз обич серафими над нас

пожелаха ни с чувства най-зли.

 

И стана така, че преди много лета,

в това царство, обвито в мъгли,

зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;

той мойта Анабел Ли уби.

Дойдоха роднини знатни, чули вестта,

и отнеха я от мен, уви.

Те във гроба скриха навеки паметта

в това царство на морски мъгли.

 

Ангели в рая, не познали любовта,

да завиждат способни били.

Да, аз знам: затова — знаят всички сега

в това царство в приморски земи —

зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;

уби той мойта Анабел Ли.

 

О, как силна беше обичта ни тогаз!

Нечувана по тези земи!

Така други не биха могли.

И нито ангелите райски в този час,

нито земните демони зли,

ще разделят нашите души.

Ах, моя свидна Анабел Ли!

 

Щом изгрее луна, все бленувам с тъга

за прекрасната Анабел Ли

и живея с мечта за таз нежна снага

на богинята Анабел Ли.

А щом падне нощта, лягам аз до гръдта

на моята любов, невеста и съдба,

и пак сме заедно както преди

там в гроба й до морските вълни.